Относно принципите на правовата държава и законопроекта „Чилова“
Основна цел на Законопроекта “Чилова” е отмяна на действащия ЗПКМ и преуреждане на правния статус на паметниците на културата и специално движимите паметници на културното наследство. Какво обаче става на практика? Действащият Закон за паметници на културата и музеите (ЗПКМ) правен при социализма многократно изменян и подобряван има значително по-добри качества от предложения Закон за културното наследство (ЗКН), както по гледна точка на структура и пълнота на урежданата материя, така и като конкретни формулировки на нормите. Предложените нови норми на ЗКН са некачествени, с неизпипани редакции, многословни и изобилстващи с баластни административни подробности, които повече биха подхождали на подзаконов акт с административно-правен характер, отколкото на закон с толкова важно значение и материя на регулиране. Отмяната на един качествен и ефективен, с регулативните си решения нормативен акт и замяната му с предлагания ЗКН ще постигне първо законодателен вакум. Това ще произтече от обстоятелството, че при разработването на законопроекта не е съобразявано в детайли с действащото законодателство. Законопроектът влиза в непреодолима колизия с действащите към момента законодателни решения. Някои от предложените текстове са несъвместими с прокламирания от Конституцията на Република България принцип за неприкосновеност на частната собственост (член 17), на принципа на разделение на властите ( член 8 ) и като цяло на принципите за правова и демократична държава (Преамбюл на Конституцията). Опитът чрез закон да бъде отнета собствеността на граждани, установена преди влизането му в сила, по допустимите от действащите закон-придобивни способи, като с обратна сила се изключва допустимостта на някои от тези способи и по този начин с обратна сила се отрича правото на собственост, е противоконституционен. Нарушават се принципите за върховенство на Конституцията и равенство пред закона; за неприкосновенност на частната собственост. Това разрешение няма нищо общо с принципите на правовата държава и може да се окачестви единствено като законодателен произвол. Законодателят не може да внася
несигурност в обществените отношения, като с необмислени нормативни актове преурежда упражнявани с години права, от които са възникнали важни за гражданите и юридическите лица правни последици.
Законопроектът поражда гнетящо чувство у адресатите със своите разпоредби, които в общи линии се свеждат до безкрайни задължения за собствениците, владелците и държателите на движими паметници на културното наследство и четиридесет текста административно-наказателни разпоредби. Даже, когато законопроектът урежда правата на тези лица, той ги урежда по такъв начин, че тези права се превръщат в задължения. Затова, всеки непредубеден юрист ще се съгласи, че в един закон, който според мотивите си поставя за цел да
“обогатява националната законодателна традиция в областта на културното наследство”, 1/5 от неговия нормен обхват да се състои от административно–наказателни разпоредби е нормотворчески подход, който не си позволяваше законодателят и в годините на авторитарния режим при социализма. Кой здравомислещ притежател на културна ценност ще се реши, да се подложи на процедурата, предвидена в проектозакона за идентификация и регистрация? Да не говорим , че в научен аспект идентифицирането е от изключителна важност и то не е някакво абстрактно понятие. Това е един сложен научно-изследователски процес, а не както се третира в законопроекта, че идентифицирането касае само регистрирането на културни ценности – частна собственост. И, ако поставяме акцент върху идентифицията на културни ценности, то е защото това е проблем, който занимава не само българската, но и световната общественост. Той е разглеждан на международни форуми и не случайно през 1993 г. Фондация “Пол Гети” поставя началото на един проект “Каква е ролята на документирането в закрилата на културни ценности и въвеждането на стандарти за идентифицирането им”. Този някак си, пренебрегван от законопроекта въпрос, който бе засегнат от специалисти на фондация “Тракия”, и на който малцина обръщат внимание, е в основата на пресичането на незаконния трафик и сделки с културни ценности. И ако някои досега не е разбрал значимостта на чл. 11, ал. 3 от ЗПКМ (редакция от 2004 г.) и Наредба № 1 от 2005 г., които установяват възможно най-цивилизовани разрешения в отношенията между държавата и собствениците на движими паметници на културата, то какво налага нова процедура в идентификацията на движимите културни ценности частна собственост и то само в рамките на три месеца. До какво ще доведе неудачната разпоредба на параграф 6 от ПРЗ, която предвижда движимите археологически културни ценности, за които не е
поискана идентификация в срока по параграф 5, ал. 1 от законопроекта да подлежат на конфискация. Можем да си представим в каква юридическа война искат да въвлекат вносителите на законопроекта държавата и притежателите на такива културни ценности. Юридическа война, в която ще бъде безразлично коя страна ще се окаже победител, защото във всички случаи това ще означава загуба и вреди върху културните ценности, които законопроекта декларира, че цели да защити.
Управителният съвет на фондация “Тракия” счита, че Законопроекта за културното наследство е вреден за регулирането на това наследство и трябва да бъде оттеглен или оставен без движение, преди да е нанесъл своите пакостни последици.
